Добър вечер! Моля, влезте в профила си!

Dictum Плюс – 18 май 2023 г.

Поредица Dictum Плюс – ежедневен бюлетин за новите съдебни актове, публикувани в информационната система за съдебна практика на Върховния касационен съд по граждански и търговски дела

Електронно периодично издание: ISSN 2738-750X


Здравейте,

Представяме Ви последно публикуваните, релевантни съдебни актове на Върховния касационен съд.

Екипът на “Българското прецедентно право” Ви пожелава ползотворна работа и успешен ден!

Оставаме на Ваше разположение.


I. Практика по чл. 290 ГПК и други основания

Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

Как следва да бъде индивидуализирана арбитражната институция, за да се приеме, че арбитражната клауза е действителна; за задължението на съда, пред когото е отнесен спор, предмет на арбитражна клауза, да прекрати делото, ако страната се позове на него в срока за отговор?

Обжалваното в настоящо производство определение е недопустимо, тъй като въззивният съд е нарушил диспозитивното начало, прокламирано от чл. 6, ал. 2 ГПК.

Terms

II. Предстояща практика

Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023

Прекъсва ли се причинно-следствената връзка между незаконното уволнение и възникването на правото на платен годишен отпуск в периода от незаконното уволнение до възстановяване на работа на служителя, ако той е започнал работа при друг работодател в периода на незаконното уволнение до възстановяването?
Дължимото обезщетение по чл. 224 КТ наподобява ли задължение на работодателя за обезвреда за причинени вреди под формата на пропуснати ползи?

По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:

Следва да съобрази приетото СЕС по съединени дела С-762/2018 и С-37/2019, че: „работник, който е уволнен незаконно, а по-късно е възстановен на работа, в съответствие с националното право вследствие на отмяна на уволнението му със съдебно решение, има право да иска платен годишен отпуск в целия полагаем се размер за периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа, вследствие на тази отмяна /вж.пар.78 и пар.86/. Ако работникът е работил на друга работа – за времето от датата на незаконното уволнение до възстановяването му на първата работа – то тогава, за времето, през което той е работил на друга работа при друг /втори/ работодател той не може да претендира по отношение на първия си работодател право на годишен отпуск /пар.79 и пар. 88/. В същото решение е посочено, че правото на платен годишен отпуск включва както правото на годишен отпуск, което СЕС квалифицира като „особено важен принцип на социалното право на Съюза/пар.53/, но и правото на финансово обезщетение за неизползвания годишен отпуск при прекратяване на трудовото правоотношение /пар.83/. Съгласно член 7,пар. 1 Директива 2003/88/ЕО на ЕП и Съвета от 4.11.2003г. относно някои аспекти на организацията на работното време, предпоставките за възникване на право на финансово обезщетение са две – прекратяване на трудовото правоотношение и работникът да не е използвал всичките дни годишен отпуск, на които е имал право към деня на прекратяване на това правоотношение. Обезщетението за неизползван годишен отпуск при прекратяване на трудовото правоотношение / по чл. 234, ал. 8 ЗМВР/ е самостоятелен вид обезщетение и за него правила за друг вид обезщетение не могат да се прилагат по аналогия.

Имайки пред вид даденият отговор на поставения въпрос, във връзка с който е допуснато касационно обжалване и принципите на примат и директна приложимост на правото на ЕС, настоящият съдебен състав, намира за неправилен изводът на въззивния съд, че обезщетение се дължи само за периода от незаконното уволнение 13.08.2003г. до датата на започване на работа при друг работодател /в случая до 3.12.2007г./ С горецитираното решение на СЕС по съединени дела С-762/2018 и С-37/2019, периодът, за който се дължи обезщетение за неизползван платен годишен отпуск е точно определен и той е – от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяване на работа на незаконно уволнения работник или служител. От този период следва да се извадят дните, за които за работника е възникнало право на платен отпуск, въз основа на действително положен труд при друг работодател.

Изводите на въззивния съд за корективно тълкуване на постановения от СЕС акт и за приложение по аналогия на чл. 82 ЗЗД, не могат да бъдат споделени. Основанието за използването на аналогията при правоприлагащия процес е наличието на непълнота в закона. След постановяване на решението на СЕС по съединени дела С-762/2018 и С-37/2019, с което СЕС обяви за приложима към случая на Директива 2003/88/ЕО на ЕП и Съвета от 4.11.2003г., не може да се говори нито за празнота, нито за възможност за корективно тълкуване. Нещо повече, следва да се има пред вид, че както в цитираното решение, така и в решението си по дело С-57/22/пар.30/, а и в други, СЕС изрично посочва, че „правото на платен годишен отпуск не може да се тълкува ограничително, а дерогиране на това право може да се допусне само в рамките, изрично посочени в самата Директива.

Terms

Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

Предвид оплакването за недопустимост на въззивния съдебен акт поради произнасяне на въззивния съд извън предмета на спора и оплакванията във въззивната жалба, както и при наличие на основание за спиране на производството по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението за проверка на неговата допустимост.

По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:

Правен интерес от предявяване на осъдителен иск е налице, когато в исковата молба са изложени твърдения, че ищецът притежава изискуемо притезание срещу ответника, което последният не удовлетворява. Истинността на въведените в предмета на спора с исковата молба факти и обстоятелства не може да се проверява по повод възражение на ответника за липса на правен интерес. Въпросът дали твърдяното притезателно право съществува, дали ищецът има изискуемо вземане и в конкретния случай дали за процесния период е определено или липсва определено по размер нетно специфично производство е относим към основателността на иска, а не към неговата допустимост.

Съгласно задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 9 ППВС №1/10.11.1985г., съдът дължи произнасяне и защита само в рамките на заявеното искане и по начина, който е поискан от ищеца. Решението е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Съдът е длъжен да разгледа иска на предявеното основание и когато се е произнесъл по непредявен иск, по незаявена претенция постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. Съгласно Тълкувателно решение №1/17.07.2001г. на ВКС, ОСГК дейността на въззивната инстанция има за предмет разрешаване на материалноправния спор, произнасяне по спорния предмет на делото, който се въвежда с исковата молба, като съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК и Тълкувателно решение №1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело №1/2013г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд дължи служебно произнасяне по валидността на решението изцяло, служебно произнасяне по допустимостта на първоинстанционния съдебен акт в обжалваната му част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото във въззивната жалба с уточненията в т. 1 и 2 на посоченото Тълкувателно решение.

За да бъде спряно производството по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е необходимо в същия или друг съд да има висящо производство по иск с преюдициално значение. Основание за спиране е налице, когато между двете дела съществува връзка на обусловеност, т. е. когато едното дело има за предмет конкретно преюдициално правоотношение между страните, спорът по което ще бъде разрешен предварително със сила на пресъдено нещо, за да бъде зачетено постановеното решение и да се постанови правилно решение по другото дело. Преюдициален е този спор, по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. Спирането на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК позволява съдът, разглеждащ обусловеното дело, да съобрази решението по обуславящото дело, което има значение за правилното му решаване. При предявен първоначално от крайния снабдител срещу производител на електрическа енергия от възобновяеми източници осъдителен иск за връщане на платена без основание цена за произведена от ответника електрическа енергия, формирана от разликата между преференциалната цена за произведеното количество електрическа енергия след достигане на НСП за съответния период от време и приложимата цена за излишък на балансиращия пазар, определена от „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД, и последващо обжалване от ответника – производител на електрическа енергия от възобновяеми източници, на Решение №Ц-35 от 13.08.2020 г. на КЕВР в частта на определеното НСП с придадено обратно действие изходът на административното дело за проверка на нищожността, респективно законосъобразността на индивидуалния административен акт е от значение за спора по осъдителния иск. Предвид спецификата на правоотношенията между страните обаче са приложими разпоредбите на чл. 31, ал. 5 ЗЕВИ /ДВ, бр.56/24.07.2015г./, пар. 17 ПЗР ЗИД на ЗЕ /ДВ, бр.56/24.07.2015г./ и чл. 13, ал. 9 ЗЕ.

Съгласно изменението на чл. 31, ал. 5 ЗЕВИ /ДВ, бр.56/24.07.2015г./ общественият доставчик, съответно крайните снабдители са задължени да изкупуват произведената електрическа енергия от възобновяеми източници – до размера на НСП на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциални цени в съответните решения на КЕВР, а за количествата, надхвърлящи НСП – по цена на излишък на балансиращия пазар. С пар. 17 ПЗР ЗИД на ЗЕ /ДВ, бр.56/24.07.2015г./ е предвидено КЕВР да приеме решение, с което да установи НСП на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциалните цени в съответните решения на комисията, приети до влизането в сила на този закон.

В разпоредбата на чл. 13, ал. 9, изр. 2 ЗЕ е предвидено, че обжалването на решенията на КЕВР не спира тяхното изпълнение, а съгласно изр. 3 искането за спиране на изпълнението на оспорено по съдебен ред решение е недопустимо, освен по отношение на решения, с които се налагат санкции, решения за прекратяване и отнемане на лицензии и решения за отнемане на сертификати за независимост на оператори на преносни мрежи. С посочената разпоредба е дерогиран суспензивният ефект на обжалването на индивидуалния административен акт, предвиден в чл. 166, ал. 1 АПК, като е допуснато предварително изпълнение на невлезлите в сила решения, издавани от КЕВР, предвид значимостта на регулираните обществени отношения. Издаденото Решение №Ц-35 от 13.08.2020 г. на КЕВР попада в обхвата на подлежащите на предварително изпълнение решения на комисията. С него е определена, считано от 01.07.2012 г., преференциална цена на електрическата енергия от вятърни електрически централи /ВяЕЦ/, работещи до 2 250 часа в размер на 148,71 лв./MWh, без ДДС, при нетно специфично производство на електрическа енергия в размер на 1 860 kWh/MWh. Независимо от обжалването на този индивидуален административен акт, следва да бъдат зачетени неговите правни последици за процесния период по силата на законово регламентираното предварително изпълнение. С оглед предвиденото в чл. 13, ал. 9 ЗЕ предварително изпълнение на решенията на КЕВР спирането на настоящото исково производство поради висящността на административното производство по оспорване на Решение №Ц-35 от 13.08.2020 г. на КЕВР би довело до спиране на изпълнението на решението на КЕВР, което е недопустим правен резултат.

Terms

Българското прецедентно право