Dictum Плюс – 9 май 2023 г.

Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна в производството е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. Правилото регулира разпределението на доказателствената тежест в процеса, по силата на което всяка една от страните следва да понесе неблагоприятните последици от това, че даден факт не е установен в хода на производството. То е следствие от установеното в чл. 6, ал. 2 ГПК предписание, че предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Тези разпоредби обаче не освобождават съда от задължението да вземе становище по въпросите по предмета на спора, подлежащите на доказване факти и разпределението на доказателствената тежест за тях. Чл. 129 ГПК, ал. 2, ал. 3 и ал. 4 задължават съда да предприеме действия по отстраняване на нередовностите на исковата молба и в случаите, когато е налице нередовност, изразяваща се в неясно или неточно посочване на фактите определящи основанието на иска. Съгласно чл. 143, ал. 1 ГПК, в първото съдебно заседание, след разрешаване на предварителните въпроси, съдът е длъжен да пристъпи към изясняването на фактическата страна на спора, след което, съгласно чл. 146, ал. 1, т. 1 ГПК, съдът трябва да отрази в доклада си обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и задължения, а също така и кои от тях не се нуждаят от доказване – чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК, съответно как се разпределя доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти – чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК. Наред с посоченото, по силата на чл. 146, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. Целта е страните да се ориентират относно подлежащите на доказване факти и разпределението на доказателствената тежест за тях. Затова и настъпването на преклузията за посочване на доказателства се свърза с изпълнението на тези задължения от страна на съда. Страната не е длъжна да доказва други факти, извън тези, които са й указани от съда. Затова правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК е приложимо само по отношение на посочените от съда като подлежащи на доказване факти, а не по отношение на тези, които не са посочени като такива. Предвид изложеното, съдът не може да приема за доказани факти и да обосновава решението си на същите, без да даде възможност на страните да изразят становище и съответно да ангажират доказателства за тях. Ето защо не подлежат на установяване факти, които не са включени в предмета на доказване от първоинстанционния съд с доклада по делото, и въззивният съд не може да приеме за недоказан факт от решаващо значение за делото, който първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещ се от доказване, и без преди това да е уведомил страните, че го счита за спорен по делото и че е включен в предмета на доказване. В случай, че това бъде направено, е налице процесуално нарушение, което може да доведе до неправилност на постановеното по делото решение.

В зависимост от това дали се установява пряко релевантния за спора факт или се установява такъв факт, от който може да бъде направен извод за съществуването на правнорелевантния факт, доказването бива пряко или косвено. При последното се установяват факти от действителността, които се намират във връзка с релевантния за спора факт, който трябва да бъде доказан в спорното производство. Установяването на тези факти и връзката им с подлежащия на доказване в производството правно релевантен факт, е основанието последният да бъде счетен за доказан. Самите доказателствени факти не са нормативно предопределени, а възможният им кръг е неограничен, като връзката им с подлежащия на доказване правнорелевантен факт се определя във всеки конкретен случай. Всеки или всякакъв факт може да се окаже в такава връзка с подлежащия на доказване правнорелевантен факт, че да може да послужи за обосноваване на извод за неговото съществуване или несъществуване, като наличието на такава връзка се преценява с оглед на всички обстоятелства по конкретното производство. За да може косвеното доказване да послужи за нуждите на главното такова, чрез него трябва да бъде установена такава система от доказателствени факти, която, като изключва всяка друга вероятност, да създаде сигурност, че правнорелевантния факт, за съществуването на който се прави извод от съвкупността на доказателствените факти, действително се е осъществил. Един правнорелевантен факт, който е от значение за спора, може да бъде доказван както чрез пряко, така и чрез косвено доказване, освен ако не съществува законово ограничение за вида на доказването. Затова не съществува пречка главното доказване, което е и пълно такова, да бъде реализирано чрез косвени доказателства.

Разпоредбата на чл. 55, ал. 1 ПИКЕЕ предвижда, че в случаите, в които се установи, че са налице измерени количества електрическа енергия в невизуализирани регистри на средството за търговско измерване, операторът на съответната мрежа начислява измереното след монтажа на средството за търговско измерване количество електрическа енергия в тези регистри. От граматическото тълкуване на разпоредбата следва, че отговорността по този текст на ПИКЕЕ е обективна и за преизчисляването е достатъчно само установяването на наличието на измерени в невизуализирания регистър на електромера количества електрическа енергия; не е отдадено правно значение на причините, довели до наличието на измерени количества електроенергия в невизуализирания регистър на електромера, като се приема, че за да бъдат измерени тези количества, то те са преминали през средството за търговско измерване и са реално потребени. В този случай без значение е обстоятелството дали измерването на електроенергията в невизуализирания регистър на електромера се дължи на техническа повреда или на съзнателна човешка намеса, доколкото електроенергията е доставена, а остойностяването й по реда на чл. 56 ПИКЕЕ се прави по цени за покриване на технологични разходи. От логическото тълкуване обаче следва, че хипотезата на чл. 55, ал. 1 ПИКЕЕ съдържа в себе си и изискването електромерът да е технически изправен като цяло, като измерва цялата преминала през него електроенергия в рамките на допустимите грешки. В този случай техническата повреда трябва да засяга само начина, по който електромерът отчита преминалата през него електроенергия в различните тарифи, но не и другите му функции. Затова преизчисляването по реда на чл. 55, ал. 1 ПИКЕЕ не може да бъде извършвано, когато се установи, че показанията в невизуализирания регистър се дължат на такава техническа повреда, при която електромерът не работи в рамките на допустимото, или измерените в невизуализирания регистър количества електроенергия не са реално преминали през електромера, а са само неточно отразени в паметта му. Във всички случаи, когато основанието за начисляване на сумите по чл. 55, ал. 1 ПИКЕЕ е налице, потребителят може да бъде задължен само за тази част от отчетената в невизуализирания регистър на електромера електрическа енергия, която е измерена след монтажа му на обекта на това лице, като доказването на действителния размер на тази част е в тежест на лицето, което извършва начислението.