Добър вечер! Моля, влезте в профила си!

Dictum Плюс – 4 май 2023 г.

Поредица Dictum Плюс – ежедневен бюлетин за новите съдебни актове, публикувани в информационната система за съдебна практика на Върховния касационен съд по граждански и търговски дела

Електронно периодично издание: ISSN 2738-750X


Здравейте,

Представяме Ви последно публикуваните, релевантни съдебни актове на Върховния касационен съд.

Екипът на “Българското прецедентно право” Ви пожелава ползотворна работа и успешен ден!

Оставаме на Ваше разположение.


I. Практика по чл. 290 ГПК и други основания

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

Относно очевидната фактическа грешка по чл. 247 ГПК.

В правната теория и съдебната практика по чл. 247 ГПК е изяснено, че очевидна фактическа грешка е несъответствието между формираната воля на съда в мотивите на решението и външното и изразяване в диспозитива.

Terms

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

Нужно ли е пълно и главно доказване на неимуществените вреди от нарушението на чл. 6, пар. 1 КЗПЧОС, причинени от прекомерната продължителност на делото?

В параграф 105 от решение от 24 юли 2003 г. по делото „Смирнова против Руската федерация“, постановено по жалби №№46133/99 и 48183/99 г., е прието, че някои форми на морални вреди, включително емоционалното разстройство, по своята природа не винаги могат да бъдат предмет на конкретно доказване/Abdulaziz, Cabales and Balkandali v. the United Kingdom-решение от 28 май 1985 г., Series А, №94, параграф 96/. Това обаче не би следвало да препятства присъждане на компенсация, ако съдът счита за разумно да допусне, че на ищеца са причинени вреди, изискващи такава компенсация. В някои случаи е разумно да се предполага, че на ищеца са причинени страдания, безпокойство, разстройство и други подобни неимуществени вреди. В решения от 10 май 2011 г. по дело „Фингър срещу България“ по номер на жалба 37346/05 и по дело „Д. и Х. срещу България“ по жалби с №№48059/06 и 2708/2009 се съдържа обобщението, че съгласно практиката на ЕСПЧ относно неимуществените вреди съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството ще доведе до такива вреди. Въпреки че в някои случаи продължителността на производството може да доведе до минимални неимуществени вреди или изобщо да не предизвика неимуществени вреди, съдилищата, занимаващи се с този въпрос ще трябва да обосноват решението си да присъдят по-ниска или никаква компенсация, като представят достатъчни причини в съответствие с критериите установени в съдебната практика на Съда. Затова в крайна сметка в практиката на ВКС се приема, че не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието му в държавността поради забавяне на делото.

Terms

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

Какво е значението на задължителните реквизити на исковата молба по смисъла на чл. 127, ал. 1 ГПК и по конкретно на тези по чл. 127, ал. 1 ГПК, т. 4 и т. 5, както и на връзката между тях за редовността на исковата молба при предявен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. второ ЗЗД и какви са правомощията на въззивния съд при констатиране на нередовност на молбата?

Индивидуализацията на спорното право се извършва от ищеца чрез основанието и петитума на исковата молба, която трябва да отговаря на предвидените в чл. 127, ал. 1 ГПК, т. 4 и т. 5 изисквания. Основанието на иска са фактите, с които ищецът свързва възникването и осъществяването на твърдяното от него материално право, чиято защита търси в исковия процес, включително и преюдициалните правоотношения. Тези факти трябва да са изложени разбираемо, а фактическите твърдения трябва да са ясни, пълни и логически свързани, така че съдът да може да определи ясно каква е фактическата обстановка, с която ищецът свързва възникването на твърдяното право и на която основава претенцията си. При излагането на фактите ищецът не е длъжен да дава правна квалификация на предявения от него иск, на изложените от него фактически твърдения или на част от тях, а дори и да даде такава тя не обвързва съда, тъй като определянето на квалификацията е негово задължение. От основанието на иска следва да може да бъдат изведени страните по спорното материално право, които да участват като надлежни страни в исковото производство. Петитума на исковата молба трябва да съдържа посочване в какво се състои направеното от ищеца искане за защита на претендираното материално право и съдействие за осъществяването му, като по този начин се очертават вида и обема на исканата защита и съдействие, от които рамки съдът е обвързан по силата на чл. 6, ал. 2 ГПК. То трябва да е ясно и пълно, както и да е логически свързано и да произтича от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, като в случай на неяснота искането подлежи на разумно тълкуване с оглед на тези твърдения. Всички тези части на исковата молба са взаимосвързани, поради което не е необходимо в петитума на исковата молба да бъде приповтаряно основанието, на което се основава искът. Когато исковата молба не отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1 ГПК, т. 4 и т. 5 – относимите факти към спора не са посочени или са посочени непълно и са вътрешнопротиворечи, липсва петитум или същият е формулиран неясно, е налице нередовност на същата. За редовността на исковата молба съдът следи служебно, тъй като надлежното предявяване на иска е условие за допустимост на процеса и на постановеното по съществото на спора съдебно решение. При констатиране на несъответствие между съдържанието на исковата молба и изискванията на чл. 127, ал. 1 ГПК, т. 4 и т. 5 съдът трябва да процедира по начина, указан в чл. 129, ал. 2 ГПК като предостави възможност на ищеца да отстрани пороците на молбата чрез ясно и точно формулиране на исковата претенция, а ако той бездейства – да върне исковата молба на основание чл. 129, ал. 3 ГПК. Процесуалните действия по чл. 129, ал. 2 ГПК са абсолютно задължителна предпоставка за прилагане на неблагоприятните последици по ал. 3 на същия текст. Когато недостатъците на исковата молба са констатирани за пръв път във въззивното производство, въззивният съд е длъжен да процедира по аналогичен начин, в каквато насока са и задължителните указания, дадени в т. 4 на ТР №1/2001 [/aam]******г. от 17.07.2001 г. на ОСГК, на ВКС, които са в сила и при действието на ГПК от 2007 г. В същия смисъл са и указанията, дадени в мотивите към т. 5 ТР №1/09.12.2013 г. на ОСГТК, на ВКС. При предявяване на иска с правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. второ ЗЗД в исковата молба кредиторът е длъжен да изложи обстоятелства, в какво е проявена конкретната вреда от неизпълнение на договорното задължение на длъжника, за да осъществи изискванията на чл. 127, ал. 1 ГПК, т. 4 и 5. Вредата следва да е парично равностойна на сумата по обезщетението. Кредиторът е длъжен да конкретизира вредата, за която претендира обезщетението. Обстоятелствена част на исковата молба следва да съответства на размера на претендираната сума, за да е налице изпълнение на изискванията на чл. 124, ал. 1 ГПК, т. 4 и т. 5. Вредата е основен въпрос по този иск, въпреки че обстоятелствената част на исковата молба следва да отразява и останалите правопораждащи вземането юридически факти: задължението по договора, поведението на длъжника по неизпълненото задължение, причинна връзка между поведението и вредите и вината /непредпазливост или груба небрежност/. Конкретната заявена вреда обуславя допустимостта на предявения иск. Исковият процес защитава възникнали, а не бъдещи притезания, а кредиторът следва да твърди вредата като настъпила. Конкретната вреда предопределя защитата на ответника по съществото на иска и с нея настъпва изискуемостта и началото на срока на погасителната давност. Вредата разграничава иска от другите възможни, когато кредиторът претендира обезщетението само за претърпяните загуби, въпреки че е пропуснал и ползи от неизпълнението или когато той претендира само имуществените вреди, въпреки че е понесъл и неимуществени. Вредата разграничава иска и от другите възможни при същата правна квалификация за вредите, които кредиторът продължава да търпи от неизпълнението.

Terms

II. Предстояща практика

Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

За приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД и критериите, които следва да се съблюдават от съда при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди.

Предстои добавяне след постановяване на съдебното решение по делото. Кликнете на бутона “Известете ме за обновления”, за да получите известие по имейл при публикуване на съдебното решение по делото.

Terms

Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

Какво значение за основателността и размера на обезщетението по чл. 59 ЗЗД, дължимо от общината на съсобствениците за лишаване от ползването на недвижим имот, отреден за трайно задоволяване на обществени потребности от общинско значение, има наличието на улична регулация и сервитут на топлопровод върху части от този имот? Възможността на ищците да получат обезщетение по друг ред води ли до неоснователност на субсидиарния иск по чл. 59 ЗЗД?

По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:

За да се даде разрешение на питането, следва да се съобразят конкретното съдържание на разпоредбата на чл. 59 ЗЗД, тълкуването и в съдебната практика и залегналият в нормата общ принцип на гражданското право за недопустимост на неоснователното обогатяване, като се зачете общественият интерес от благоустройството, въведен в чл. 1 ЗУТ. Както е посочено в т. 9 на ППВС №1/28.05.1979 г. по гр. д. №1/1979 г., недопустимостта на неоснователното обогатяване е не само източник на задължения, но и принцип на гражданското право. Това означава, че трябва да се удовлетвори обеднелият, но без да се надвиши еквивалентността и да се достигне до другата крайност- до неоснователно обогатяване на първоначално обеднелия. Затова трябва да се сравнят двете величини-обогатяването на ответника и обедняването на ищеца и да се присъди само сумата до размера на обедняването. Когато имущественото разместване, причинило неоснователното обогатяване, касае недвижим имот, който е бил обект на благоустрояване, трябва да се избегне засягането на обществения интерес от териториалното устройство, залегнал в чл. 1 ЗУТ. В тази разпоредба ясно е казано, че територията на страната е национално богатство и нейното устройство гарантира устойчиво развитие и благоприятни условия за живеене, труд и отдих на населението. Затова собственикът на имота е длъжен да търпи ограниченията, наложени от благоустройството и при определяне на дължимата компенсация за обедняването не може да се пренебрегнат вече извършените благоустройствени мероприятия, които не подлежат на премахване. Или казано другояче, собственикът не може да претендира компенсация, която би се дължала в по-голям размер, ако имотът е свободен от всякакви ограничения, свързани с благоустройството. Дължи се компенсация само за начина на ползване, който е съобразен с благоустройствените ограничения. Собственикът може да иска промяна на предназначението на имота, но от това не следва, че се дължи компенсация по чл. 59 ЗЗД, определена съобразно свободен от ограничения имот. Ако отказът да се промени предназначението на имота е незаконосъобразен, тогава собственикът би получил обезщетение на друго основание, което изключва субсидиарния иск по чл. 59 ЗЗД съгласно ал. 2 на разпоредбата.

Terms

Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

В случаите, когато изтеглянето на сума от пълномощник е установено с писмено доказателство – справка за банкова сметка, за доказване отчитането /предаването/ на изтеглената сума на упълномощителя, прилага ли се ограничението за недопустимост на свидетелски показания на чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК?

По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:

Договорното представителство поражда, както вътрешни отношения между представляван и представител, така и външни отношения между представлявания и третото лице /при пряко представителство/ или между представителя и третото лице /при косвено представителство/. При цялата условност на разделението, вътрешните отношения включват правоотношенията, произтичащи от упълномощаването, което може да е, или да не е съпроводено от договор за поръчка или друго правоотношение, от което произтича овластяването. Упълномощаването е едностранна сделка, която поражда материалното субективно право на представителя да ангажира със своето поведение /действия и бездействия/ чужда правна сфера и правното задължение на представлявания да търпи в патримониума си правните последици от извършените действия и осъществените бездействия. Ако страните не са обвързани от договор за поръчка/ или друго правоотношение, от което произтича овластяването/, за представителя не може да възникнат никакви задължения, в т. ч. да действа в упражняване на учредената представителната власт. Когато пълномощието е за извършване на действия или комплекс от действия и бездействия, отношенията между представляван и представител се уреждат само от овластителната сделка докато представителят бездейства – преди овластяването да е имал и след овластяването няма поведение, което показва воля да поеме задължението да осъществи представителната власт. Упражни ли представителната си власт /преди прекратяване на пълномощието/, пълномощникът може да се обвърже от договор за мандат /със съдържание според извършените действия в рамките на пълномощието/, доколкото с конклудентните си действия той изявява воля, която съвпада с изявената воля от упълномощителя. Упълномощаването не е предложение за сключване на договор за мандат, а правна сделка със собствени последици. За да породи действие, упълномощаването не се нуждае от приемане, а когато се нуждае от получаване, то може да бъде „оттеглено” без ограничения, както и да бъде „прието” частично – само за някои от действията. Упълномощаването обаче може да е конклудентно действие, с което се приема предложение за сключване на договор за мандат. Когато с упражняването на представителната власт, пълномощникът действа в качеството на довереник, е длъжен да изпълни поръчката с грижата на добър стопанин, да пази имуществото, което е получил, да уведомява доверителя за изпълнението, да му даде сметка, да му предаде всичко което е получил и т. н. В разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК е уредена забрана да се доказва със свидетелски показания погасяването на парично задължение, установено със съставен за целта писмен акт/освен по изрично съгласие на страните съгласно чл. 164, ал. 2 ГПК. Тази забрана изключва само свидетелските показания, но не и другите възможни доказателствени средства – признание, разписка, касов ордер, редовно водени счетоводни книги и др.

Terms

Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

Противопоставими ли са правата на купувача при публична продан на недвижим имот, обременен с вещна тежест – ипотека в полза на ипотекарен кредитор, когато е отхвърлен иск на собственика срещу ипотекарния кредитор/взискател по изпълнението/ и учредителите на ипотеката/длъжници по изпълнението/ с правно основание чл. 26, ал. 1 вр. чл. 167, ал. 3 ЗЗД, и публичната продан е проведена след влизане в сила на отхвърлителното решение?

По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:

Разпоредбата на чл. 166, ал. 2 ЗЗД предвижда, че ипотеката може да се учреди само върху поединично определени имоти и за определена парична сума/т. нар специалност на ипотеката/. Това правило е последица от принципа за публичност на ипотеката и е установено в интерес на длъжника и на кредиторите. Ипотеката може да бъде учредена, за да обезпечи удовлетворяването на определено вземане, по отношение на което има акцесорен характер, а неин предмет е конкретно определен недвижим имот.

Както законната, така и договорната ипотека могат да бъдат учредени само върху имот, собственост на лицето, в чиято тежест тя се учредява. Поради това въпросът относно собствеността е преюдициален спрямо този за действителността на ипотеката. Ако договорът за продажба на недвижимия имот, върху който е учредена ипотеката, е нищожен, то купувачът по същия договор не е придобивал правото на собственост върху имота и поради това не би могъл да учреди валидно ипотека за свое задължение и в тежест на действителния собственик.

Идентични ще бъдат правните последици когато ипотека бъде учредена от правоприемниците на лицето, което е придобило вещни права по нищожния договор, тъй като актовете, от които те черпят права няма да породят прехвърлително действие.

Субективните предели на силата на присъдено нещо съвпадат с кръга на лицата, които не могат да оспорват, че съдебно потвърденото право съществува, респ. че съдебно отреченото право съществува, а са длъжни да съобразят своето поведение с установеното от съда правно положение. По общо правило силата на присъдено нещо важи само за страните по делото – лицата, от чието име и срещу които е предявен искът и се води делото. Всяко лице, което не е участвало в процеса като главна страна или на помагач на една от страните, е спрямо силата на присъдено нещо трето лице, което не е обвързано от нея.

Когато искът за прогласяване нищожността на една сделка е предявен след като приобретателят е прехвърлил придобитите по тази сделка права, от правните последици на процеса ще бъдат обвързани само страните по делото. За да има решението по това дело установително действие по отношение на последващите приобретатели, същите следва да бъдат привлечени като помагачи на страната, която има интерес от привличането. Като допълнително встъпила или привлечена страна следва да участва и ипотекарния кредитор, ако някой от приобретателите е учредил ипотека преди предявяване на иска за нищожност на първоначалната сделка. Ако ипотекарният кредитор не е бил привлечен в процеса, то той има качеството на трето лице, което не е обвързано от правните последици на водения без негово участие процес. Същият има правото да предприеме действия по удовлетворяване на своето вземане, ако са настъпили предпоставките за това, като насочи принудително изпълнение върху ипотекирания имот и получи по предпочитание получената при публичната продан цена. В хода на изпълнението не могат да се навеждат възражения от длъжника или трети лица, че е насочено изпълнение върху имот, който не принадлежи на задълженото лице. Единственият способ за защита на тези трети лица е предявяването на иск по реда на чл. 440, ал. 1 ГПК, в производството по което въпросът за валидността на учредената в полза на взискателя ипотека следва да бъде отново пререшен.

За собственика на имота е налице правен интерес от предявяването на иск за прогласяване нищожността на учредената върху неговия имот ипотека, на основание чл. 167, ал. 3 ГПК, надлежни ответници по който са длъжника и ипотекарния кредитор. Ако този иск бъде отхвърлен като неоснователен с влязло законна сила решение, ще бъде формирана сила на присъдено нещо между страните, че ипотеката е действителна. Това обстоятелство дава правото на ипотекарния кредитор да насочи принудително изпълнение върху ипотекирания имот. Придобитите права от трети лица при публична продан на този имот са противопоставими на неговия собственик, който е обвързан от установеното със сила на присъдено нещо право на лицето, в чиято полза е учредена ипотеката да насочи принудително изпълнение върху този имот.

Поради изложените аргументи, отговорът на поставения въпрос е в смисъл, че придобитите въз основа на публична продан права от трети лица върху недвижим имот, проведена по изпълнително производство, образувано от ипотекарен кредитор, спрямо който е отхвърлен иск с правно основание чл. 167, ал. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на учредената в негова полза ипотека, са противопоставими на лицето, което е инициирало това производство и е претендирало, че е действителен собственик на имота. Воденият предходен процес за прогласяване нищожността на сделката, с която собственикът на имота го е прехвърлил на праводателя на праводателя на длъжника по изпълнението не ги обвързва, тъй като спрямо него те имат качеството на трети лица.

Terms

Българското прецедентно право